Малко призраци от гардероба

Днес съвсем случайно, търсейки поредната жертва файл, която да изтрия безпощадно от домашния компютър, намерих няколко от стихотворенията, които съм написала преди мноого години। Реших, че няма да боли особено, ако ги споделя। Приятно четене!

***
Подир стъпките ти днеска крачех
и броях дните си на самота...
целувах сълзите си и плачех,
че вместо теб остана само тя.
Изведнъж и сърцето ми утихна,
усетих се напълно примирена,
на тъгата в очите се усмихнах,
въпреки че бях ранена.
Вървях и не знаех къде съм
и щеше ми се да крещя и тичам,
че избяга и последния ми сън,
а исках, така исках да те обичам.
***
В очите ми не вярвай вече,
върви си, тръгни по своята пътека,
ти присъдата си сам изрече
и моята не понасям леко.
Мечти нямам да споделя,
съня от очите си на тебе давам,
миговете с теб на хиляди деля,
в останалото време тихо полудявам.
Съдбата няма да ме стигне,
до последен дъх не й се давам
и дори насън няма аз да мигна
от страх, че тогава се предавам.
Погледнах се отстрани,
разбрах те, урока си научих,
напразни надеждите ми не храни –
минало имам, на бъдеще с теб не случих.
***
Не искам да им вярвам, когато казват,
че сама съм си виновна
и се кая и се моля да не ме наказват,
въпреки че вината ми е безусловна.
Защо ли любовта ти ме докосна –
сега животът ми виси на косъм,
ако мечти се сбъдват в година високосна,
защо ли дните ми са все двадесет и осем?!
***
Ще се повторя ли, ако ти кажа, че вчера плаках?
Не питай “защо”, куража нямам да ти кажа...
затова че не дойде, а аз те чаках
смеха си да ти подаря, мечтата си да ти покажа.
Тръгнах си – разбирам кога не съм желана
и сега вървя пътя си сама да определя.
Не съм мечтата ти, не съм и назована,
тъгата си с теб не ще и споделя.
Бях роза, сега съм цвете за боклука –
всичко увяхна, цветовете избледняха
и, слава Богу, че не ще остана тука,
където птиците ми да пеят не можаха.
***
Искам мислите си да изпия
и миговете без теб да не броя,
да открия името си, но истината уви е
назоват ли ме, питам “Коя?”
Не искам да си призная,
че затвори се вратата, а аз останах вън
и срещу съдбата си няма да роптая –
да те обичам истински, но истинска за тебе да не съм.
***
Страх ме е; да, да ти вярвам ме е страх –
ти знаеш как можеш да ме нараниш,
и знам кое ти мислиш за “негрях”,
от което ме боли, което ще си премълчиш.
Но и теб те е страх да кажеш “обичам”,
затова пусни ме, моля те, да си вървя;
повярвах ти “любими” да не те наричам,
да са пусти очите ти не мога вече да търпя.
***
Спя гола
и чувствата ми ме обличат,
вече няма да те моля
очите ти да ме обичат.
Затвори вратата
и тръгни си сам,
пусни ми ти ръката –
душата ми не е вече твоя храм,
в който мечтаеше пред жертвени огньове,
разпалвани от мойта кротка страст.
Не за сребърници ме продаде, а за грошόве,
така че нека си остана просто “аз”.
***
Винаги се сгъвам преди да викна
и не ми е лесно да ти отговоря.
Е, кажи ми, как тогава да откликна
на болката, с която всеки ден се боря.
Цялата залепнах за небето,
защота бях птица безкрилата
и за да не умре във мен детето,
плачеха очите, а се усмихваше устата.
***
В устните звънна пукнат кристал,
притулена въздишка и признание, че ридая,
разбрах, че пак си ме предал,
нали не очакваше, че няма да узная.
Облаци затулиха душата,
остана само пръст и прах –
следа издайна, че скрих се във дъгата,
за да не покажа колко ме е страх
от теб, от твоите очи,
които не могат да лъжат...
Върви си и нека замълчи
вопълът на тез въздишки, които кръжат
около пустите ми замръзнали рамене
останали празни, изхвърлили спомен
от мисъл да падна на колене
и да те моля да се върнеш някой ден.
***
Разкъсах пътя на мечтите –
късчетата бавно се стопиха
и изтекоха през пръстите.
Едно парченце ми остана за утеха.
И ти така си тръгна –
бързо, безвъзвратно, като разкъсана пътека.
Как така от сърцето си ме изтръгна,
че дори и глухите ми стъпки там да не отекват.
Полудявам
да те търся трескаво и с трепет,
но не успявам –
чувам само далечния ти шепот.
***
Мъгли край мен се спускат
и нечия нежност ме кара да плача.
Аз трябва. Трябва да намеря верния изход
и самотните си стъпки дотам да довлача.
До самата врата крачките ми ще замлъкнат
и ще падна като удавник без сламка.
Не успях до изхода да се домъкна,
но не е ли и той само примамка.
Да вярвам ли, че ти ще си отвъд
да ми дадеш тази нежност неизпята.
Не, няма да се излъжа този път.
Зима ще е вече мойто лято.
Остава само споменът за нежни пръсти,
докосващи изсъхнали листа.
Кого да моля да ми прости,
че ме боли от нежността?!
***
Мислите ми се сплетоха в молитва
за мен да дойде друга пролет.
Душата ми плаха се опитва
без крила да литне в полет.
Но закована тука ще остане,
разпръснати са моите птици
и чакат затишие да настане,
за да избягат от мене без ред.
Какво ли от мене се запази,
щом и есента към мен наднича
и дали съм все още аз онази,
която тебе чака и обича.
***
Щом в лъчите, които огряват
виждам стъпки и твойта пътека....
а снимките тъй тъжни мисли навяват,
че все си казвам: не бързай, полека!
Но ако образът ти в утринта изтлее
дали ще мога наново пак да се родя
и да знам, че новият живот поне е
започнал без чувството за минала тъга.
Постелята е пуста и студена,
сънувам само спомен от безсънни нощи
и ето дори наново пак родена
тъжна съм и моля да сънувам още.
***
Аз си говоря с болката,
казах й “Обичам те!”
и тя отвърна “Нежна си толкова,
ти си моето любимо дете.”
Аз очите си отворих насън
и от истината ослепях
и въпреки че сляпа съм,
всяка нощ над тебе бдях.
Хоризонтът си отиде,
а и луната даже се скри,
пак ли тебе те обидих
щом плаче ми се, а не ми се спи.
***
Аз съм песен на птица в клетка,
записана на магнетофонна лента.
Всяко превъртане на касетата ме покрива с прах
и нежните ми трели започват да влачат.
Аз съм полъха на топъл бриз,
затворен в кутийка кибрит.
Звуците ми се превръщат в шумолене на смачкана хартия.
Минава време, докато събера сили да се опитам да избягам.
И всеки път върху ми се изсипва натрупалият се прах;
викът ми за помощ става гъргорене.
Лягам с надеждата да заспя и ти да дойдеш при мен
и да ме стоплиш в прегръдка.
Но сънят не идва, а аз лежа гола,
разголена,
с отворени очи – като мъртвец,
ненамерил своя покой.
Някой ме потопи в унес.
Видях се жрица сред останките на своя храм,
седнала в каменния трон – бях жива жертва,
изпепелена от жаравата на своя бог.
Събудих се от горещата болка.
Видях, че вратата на клетката е отворена
и понечих да избягам.
Усетих, че крилата ми бяха изгорели от болката.
Избягаха само очите ми.
***
Искам да нямам ръце да те прегръщам
и устни също, за да не търся твоите да целувам,
мислите ми нека спят, в сърцето си да не те връщам,
очите ми нека отворени са, за тебе жадна да не те сънувам.
Ще избягам от теб, ще се скрия и недей ме спира,
не искам ръце към теб да протягам,
на душата си ще заповядам за теб да не живее или умира,
но от себе си дали ще мога да избягам?!
P.S. Виждам, трудно с мене свикваш и все още съм ти чужда,
с въпроси няма да те измъчвам вече.
Когато решиш, че от мене имаш нужда,
повикай ме, аз няма да съм далече.