Плачът и бебетата - втора част

Какво става в мозъка на бебето при продължителен плач?

Историкът-психолог Лойд деМаус обяснява: “Травмите, които са неизбежни поради състоянието на безпомощност, могат да доведат до сериозно увреждане на хипоталамуса, причинено от умирането на неврони, нанясайки по този начин значителни вреди. Това се случва поради огромното количество освободен кортизол, адреналин и други хормони на стреса, което не само уврежда мозъчните клетки и паметта, но и поставя началото на продължителен дисбаланс на биохимичния състав на мозъка. Смята се, че изобилието на тези химикали и хормони в мозъка причинява изчезването на чувствителността към страх, намираща се в амигдала, и намаляването на нормалните нива на серотонина.

Деца, които са травмирани по подобен начин, често израстват без чувство на страх и дори на съчувствие и съмосъхранение, и често стават побойници. В техния мозък има по-ниски нива на хормона вазопресин, който регулира агресията, и ниски нива на серотонин, който е познат като успокояващ невротрансмитер. Ниските нива на серотонин са най-честата причина за насилие и се свързват с високи нива на самоубийства, убийства, палежи, антисоциално поведение, само-нараняване и други проблеми, породени от агресия.

Скенерът на мозъка в множество проучвания показва, че амигдала е центърът, в който е съсредоточено усещането за страх. Затова се смята, че подобен начин на отглеждане на деца играе основна роля, макар не винаги единствена, за появата на проблеми като фобии, пост-травматичен стрес, биполярност и панически проблеми.

Имайки предвид, че мозъкът се развива най-много през първите години на живота, правдоподобно е да се смята, че непрекъснато повтарящото се наличие на голямо количество от тези променящи мозъка химикали през периодите на дълъг самотен плач, при наличието на травма от отделянето от майката/родителите и при други ситуации, предизвикващи страх у бебето, може да предразположи бъдещия човек към емоционални и социални пролеми.

В кръвта на всеки човек, дори на малките бебета, циркулира надбъбречният хормон кортизол. Произведен от надбъбречните жлези, този хормон помага за правилното функциониране на основни системи от организма. Организмът се нуждае от правилното количество кортизол в точно определено време. Ако има прекалено много или прекалено малко от хормона, организмът няма да функционира правилно. Хормоните на надбъбречната жлеза са познати също като хормони на стреса. Нивата им се покачват бързо, което помага на човек да реагира в случай на заплаха. Макар тези хормони да са полезни в някои случаи, ако нивата им останат прекалено високи за дълго време, организмът е изложен на прекалено много стрес и някои негови системи, като имунната система, не могат да функционират правилно.

Опити, проведени с бебета и с малки животни, показват, че повишените нива на кортизол за дълги периоди от време пречат на растежа и потискат имунната система.

Удивителни биологични промени настъпват в организма на майката при плача на нейното бебе. Когато тя чуе бебето си да плаче, притокът на кръв към гърдите й се увеличава, придружен от биологичното желание “да вземе и да накърми бебето”. Кърменето, от своя страна, предизвиква повишаване на хормона пролактин, хормон, за който се смята, че е биологичната основа на “майчината интуиция”. Окситоцинът, който подпомага потичането на кърмата, носи усещане за релаксация и удоволствие, приятно отпускане от напрежението, предизвикано от плача на бебето. Тези усещания ви помагат да обичате бебето си.

Изследователите Силвия Бел и Мери Ейнсуърт провеждат няколко проучвания през 70-те, които слагат край на теорията за разглезването. Интересно е да се отбележи, че винаги и дори днес, тези писатели на книги за отглеждане на деца, които препоръчват да оставяме бебето да плаче, са с малки изключения основно мъже. Как стоят в действителност нещата, е изяснено от жени. Силвия Бел и Мери Ейнсуърт изследвали 2 групи двойки майка-бебе. Първата група били майки, които отговаряли незабавно и с внимание на плача на бебетата си. Втората група майки били сдържани в откликването на плача на бебетата си. Учените установяват, че бебетата, чиито майки са откликвали веднага, по-рядко използвали плача като средство за комуникация на 1-годишна възраст. Тези деца били по-уверени и привързани към майките си, имали по-добре развити умения за комуникация и били по-малко хленчещи и манипулативни.

Много други изследвания са правени след това, с цел да покажат погрешността на теорията за раглезването. Те доказали, че бебетата, на чиито плач не се отговаря, започват да плачат повече, по-дълго и по по-тревожен начин.

В едно изследване, което сравнява две групи бебета, едната група бебета веднага била успокоявана при плач, докато другата група бебета са оставяни “да се наплачат”. Бебетата, на чиито плач майките отговаряли веднага, плачели със 70% по-малко. От друга страна, бебетата, които били оставяни “да се наплачат”, не започнали да плачат по-малко.

Като цяло, изследванията на плача показват, че бебетата, на чийто плач се отговаря, се научават да плачат по-малко и “по по-правилен начин”, докато тези, на които не се обръща внимание, се научават да плачат “по-силно”.

По материали от чуждестранния печат