Размисли на глас

Една сутрин, докато вървях към спирката на трамвая и мислено поздравявах с „Добро утро!” всички живинки и тревички, се замислих за отношението ни към Земята. Всеки ден наблюдавам как разни хора, които съм убедена, че дълбоко в себе си са също толкова добри, колкото и всеки друг човек (вярвате или не), хвърлят през прозорците на колата, автобуса или просто докато си вървят разни боклуци по земята. Признавам си, на няколко пъти ми се прищя да ги спра и да ги попитам „Вкъщи така ли правите?”. Е, не го направих и мисля, че се досещате защо. Стандартната реакция на хората, когато ги упрекват за нещо и особено, когато има причина да бъдат упрекнати, е да заемат агресивна и отбранителна позиция с обичайната безмислена фраза „На теб какво ти влиза в работата!”. Такива хора гальовно и с обич ги наричам „Фон Галфон”. Едва ли е нужно да прилагам цитати от различни статии, в които се описва националният, ако щете и глобален световен проблем с боклуците, генерирани от човешката дейност. Да си затваряме очите с думите „Е, какво толкова. Само едно малко боклуче!” е проява на неуважение и егоизъм. Защо егоизъм ли? Елементарно, драги ми Галфоне! Защото е много егоистично да проявяваш немърливост към „нещо” (ако можем да наречем живата Земя така!), което ползват всички останали живи същества и на всичкото отгоре „нещо”, от което зависи и нашето оцеляване. В случай че все още има някой, който храни смехотворни илюзии, нека ви уверя, че Земята усеща, диша и чувства също като всички нас, които ходим по нея. Тя е живо същество и доказателство за това е, че ако беше мъртва материя, нямаше да се радвате нито на цъфналите дръвчета през пролетта, нито щяхте да имате с какво да се храните. Това е все едно да опитате да си посадите домати върху телевизора. Няма да порастнат, нали? Нека всеки захвърлил „само едно дребно боклуче”, да се постави на мястото на Земята. Представете си колко приятно ще ви е някой да хвърля върху вас обелки, да се изплюе върху вас, да смачка някаква нечистотия, да ви залее с бетон и асфалт и да ви надупчи, за да търси петрол или друго нещо от „ограмна” важност за нечия икономика или алчност. Няма да ви хареса, нали? Хората живеят в абсолютно неведение за това, че всеки ден ритат ръката, която ги храни. И най-жалкото и парадоксално е, че това не ги прави щастливи. На никой не му е приятно да диша въздух, в който има толкова прах и мръсотия. На никой не му е приятно вместо да вижда синьото небе, да се чувства като затворен под похлупак заради градския смог. Едва ли ще ви е приятно да си прострете прането и да го приберете с два пласта мръсотия и прахоляк. Естествено е да попитам тогава защо вършим всичките тези неща? Всеки жив организъм има предел на издръжливост. Не знам колко хора се запитват каква е истинската причина за всичките земетресения, торнадота, разрушителни урагани, цунамита и изригвания на вулкани. Това са начини на Земята да разпусне негативната енергия и напрежението, които всеки ден запращаме към нея, без да се стигне до глобални катаклизми. Сигурно това ви изглежда абсолютна фантасмагория, но това е защото във всеки един момент избираме да живеем в пълна духовна тъмнина и слепота. Погледнете малко глобално на нещата. Ако вие сте много стресирам, изнервен и изтормозен какво ще направите – в първия момент в който се появи някой/нещо, което прелеят чашата ви, ще изригнете в скандал и крясъци. Цунамито е същото, само че в огромни размери. Изригването на вулкана тоже. Сега не отивайте в другата крайност – Земята е зла и не ни обича. Майката Земя много ни обича... въпреки нашата неразумност, въпреки нашето неразбиране на нейната съвършена природа, въпреки нашия егоизъм и жестокост към живите същества, които унищожаваме заради капризите си. Не знам дали има друга по-висша Любов от тази. Със сигурност това, което хората наричат „любов”, когато казват на някого „обичам те”, не е любов. Защото истинската Любов е всеопрощаваща, а ние всеки ден, дори само пътувайки към работа, изпълваме сърцето си с неприязън към „оня, дето ни бутна, за да се качи в трамвая”; защото истинската любов е щедра и тя се раздава на всички без условия. Това да кажете на детето си, че го обичате и в следващ момент да му се скарате и да му кажете да млъкне, не е любов. Това е онова егоистично чувство, което хората наричат любов.

И все пак да се върнем на темата за природата и „ръката, която ни храни”. Един чудесен човек е казал „Човекът произвежда все повече шум, за да заглуши природата. Отказвам да свикна с това.” Аз също отказвам да свикна. Отказвам да свикна с оглушителния грохот на града. Отказвам да приема боклуците, мръсотията и душевния ни мързел за промяна. Отказвам да свикна с агресията и озлоблението. Отказвам да свикна с това, в което хората се опитват да превърнат света.

Аз съм част от този свят. Аз съм човек. Аз съм Любов и Светлина и ви я дарявам от все сърце.